Преди няколко дни излязоха досиетата на свещениците! И всички скочиха срещу тях. В пресата, по телевизията, в Интернет чух и прочетох много заклеймяващи изказвания.   Тези, които се изказаха в защита развиваха теорията, че времената са били такива. Това не мога да го приема. Времената са били такива и за тези, които не са били доносници, за тези които са лежали по лагери, тези които са били пребивани в милицията, тези които са изчезнали безследно.             Какво е моето мнение? Не ги оправдавам в никакъв случай. Но не ги и осъждам. Много често се питам, какво бих правил на тяхно място и отговорът е „Не знам!” Не знам как бих избрал между това да стана доносник и живота и здравето на мои близки и приятели.             Но искам да попитам тези, които най-много обвиняват дали не са извършвали никога предателство? ( защото доносничеството е просто една форма на предателство ) Искам само да посоча някои форми на предателството – изневярата, даването и взимането на подкуп, напускането на работа заради по-добро предложение, на държавата в която сме родени, отказването на заем, когато се съмняваме, че няма да бъде върнат, наклепването на колеги пред ръководството, на съученици пред учителите, липсата на време за родители и приятели и още много и много. Ако всеки се вгледа в деня, който е преминал, ако е честен към себе си ще установи, че е извършил някакво предателство. Ще кажете, че това е различно, че доносничеството е много по-лошо. Кои сме ние, че да неглижираме собствените си грешки, а да обвиняваме другите!             А може би има хора, които не извършват предателства. Може би аз съм някакъв изчезващ вид, който извършва всеки ден предателства и който всяка вечер съжалява за една или друга постъпка – че не съм дал монета на просяк, че не съм помогнал на натоварена жена, че не съм имал време да се обадя на родителите си и още много, много. Но се опитвам да не съдя другите защото всеки сам трябва да носи кръста си. И има кой да ни съди за постъпките!